Нещо като есе за любовта

Влюбих се още в първи клас. Естествено, не в чина или училището. Дори не и в първата си учителка Вера Здравкова, макар че по-късно оцених какво богатство е добрият първи учител и че заслужава много любов.
От тогава все се помня влюбен.
Спомням си, че много често се влюбвах в Банкя, където идваха хора от цялата страна. Ваня от Пловдив беше едно от момичетата, по-голяма от мен с 5-6 години, в която не само се влюбих, но създадохме и сериозни проблеми на пловдивските служби за сигурност. Трябва да съм бил на 7-8 години, когато отидох с дядо ми на негово четене в Пловдив. Докато поетът четеше стихове, аз се обадих на Ваня и се срещнахме. След 2-3 часа, когато се върнах обратно, установих, че местната милиция истерично ме издирваше.

Жените, в които се влюбвах истински, бяха изключителни хора. Всяка имаше големи възможности за развитие като личност. Някои успяха да развият заложбите си и станаха действително личности. Други предпочетоха по-спокойния живот, в който няма много емоции.

За съжаление културните различия между народите не позволяват да се напише обобщаващ материал за любовта изобщо. Не съм много убеден, че в България има смисъл да се пише на тази тема, защото българите са прекалено емоционални като млади и сурови, когато порастат. И следователно написаното няма да е всеобщо валидно. Но от друга страна, трябва ли да мълчим винаги, когато знаем, че може да няма общозначим резултат от говоренето?

Трябваше ми доста време, за да осъзная, че жените имат нужда не само от чистата любов, а и от ред други неща. В началото си мислех, че е достатъчно да казвам на момичето, че я обичам. После осъзнах, че обичта има различни измерения.
Цветята, които подарих на всяка една от жените – мои съученички и преподавателката ни по литература Рене Къдрева, с които в Солун бяхме на вечеря, дадена ни от нашия консул през юни 85-a.
Кратките разкази, които пишех, вдъхновен от Ина и Бистра през 1986-1987 г.
Писмата до Люба.
Стрелицията, с която се разхождахме със светлата германо-рускиня-литовка Светлана Шернус в София през 1990 г. и последвалото ни гостуване на Ванга.
Телефонните разговори с Еси през 1991 г.
Катеренето по Витоша с Емили през 92-ра.
Уж шеговитите, но всъщност пророчески писма до бъдещата ми съпруга Ади, докато тя беше в Коста Рика и знакът на зодията “Овен”, който й донесох от Чехия през 1995 г.
Букетът, който изпратих на Маруся през 1999 г., заради прекрасния начин, по който помогна за ускоряване на една глупава бюрократична процедура.
“Извинителния букет”, който получи Ина в Парламента през 2002 г., защото нямаше как да й се извиня по друг начин, докато пътувах в Америка.
Същевременно имаше случаи, в които още не бях дорасъл за любовта и оставахме само на дивото ниво на общуване, каквото и да значи това.

Българите се страхуват от любовта. За много хора признанието, че обичаш някого е признак за слабост. Случвало ми се е да не мога да усетя чувствата на някоя жена, само защото тя е била притеснена да си ги каже. От друга страна, един мъж би могъл да усети “вибрациите”, но липсата на култура в общуването между жените и мъжете често води до конфузни ситуации. Разликата във възпитанието при българите най-добре си личи у хората, които са расли или са се изучавали в други страни. И за съжаление тя не в полза на отгледаните у нас.

Понякога се чудя дали любовта е движещата сила на прогреса или напротив. При всяко положение влюбването е състояние, което не може да се опише. Никой не е могъл, никой няма да може. Любовта е различна, индивидуална, неповтаряща се и неповторима. В този смисъл, няма причина да се опитвам да я сравнявам, защото никой досега не го е направил (“Да те сравня ли с летен ден.” Какъв – зноен, мрачен, бурен... всеки си решава)

Хубавото е, че съм оценявал любовта и жените, преди да съм ги загубил. Винаги съм приемал влюбването за естествено състояние на духа, може би защото през живота ми съм се влюбвал много пъти. И съм изстрадвал раздялата с любовите си всеки път. За съжаление в периода 1987-1993 г. това ми се налагаше често, тъй като по ирония на съдбата всяка една от тях заминаваше отвъд океана.
Първата, която се върна обаче, бе бъдещата ми съпруга. Резултатът са децата ни Филип и Александра.

В лутаниците из многото любови намирах радости и страдания, страсти и понякога коравосърдечност, но винаги нови усещания, нов поглед върху живота.

И днес, когато пак се замисля за любовта (тези мисли комай никога не напускат главата ми), откривам, че всяка жена е нова Вселена, а аз не мога никога да открия цялото й богатство. Но когато се опитвам да изучавам жената като феномен, това е съпроводено със съзнанието за собствената ми незначителност – определено удар върху самочувствието.
Затова предпочитам да бъда влюбен в съпругата си, но да запазя и продължавам добрите си отношения с всички жени, с които се запознавам. Кой знае, може би някога ще разбера този друг свят? И може би именно той е “най-добрият от всички възможни светове”?

Едно време се страхувах от самотата и отчаянието. По-късно разбрах, че това е нормално – докато си сам.
Любовта ми даде крилете, от които имах нужда през цялото време, докато я открих. Благодарение на любовта написах най-съкровените си помисли и открих, че и други хора могат да бъдат и добри.
Любовта ми помага да надделявам над злобата и завистта, с които – за съжаление – е изпълнена България.

Чрез любовта откривам хората, заради които си заслужава да живея тук. И затова се опитвам да давам колкото мога повече любов от себе си на моите приятели и близки.

А вие поне опитвате ли?